ХРИСТИЯНСТВОТО СЛЕД ХI В



Разривът между Източната и Западната църква (1054 г.)

Историческият път на християнството през изтеклите 2000 години е твърде сложен и многообразен. Това е обяснимо, защото наред с божествения елемент в Църквата има и човешки, който често пъти придобива нехристиянски по същина характер и с това компрометира християнските ценности. Най-печалният факт в историята на християнството е случилото се на 16 юли 1054 г., когато на събора в Константинопол папските легати поставили върху престола на храма "Св. София" була, с която анатемосвали константинополския патриарх и цялата Източна църква.

Причините за случилото се са много, но главните са домогването на римските епископи да доминират над цялата църква и спорният въпрос относно Filioque. С акта от 1054 г. започнал процес на взаимно отчуждение, който постепенно прераснал във взаимна омраза и ненавист. С течение на времето на Запад се оформили и други верови различия. Правените през вековете опити за сближаване се указали безуспешни, защото липсвали топлота и искреност и от двете страни. Двете унии - Лионската от 1274 г. и Флорентийската от 1440 г. - не дали резултат, защото в основата им лежали политически мотиви.

Днес са налице условия, които благоприятстват създаването на дружелюбни християнски отношения между двете църкви. Резултат на тези отношения е започналият преди няколко години богословски диалог, който цели главно преодоляване на веровите различия.

Реформацията (ХVI в.)

След разрива в 1054 г. Римокатолическата църква тръгналата по пътя на абсолютизма. Постепенно тя обсебила цялостно живота на западните християни. Опити за реформи на Запад правили някои правителства, както и отделни личности като Джон Уиклиф (+ 1324 г.) в Англия, Ян Хус (+ 1415 г.) в Чехия и Савонарола (+ 1497 г.) в Италия. И тримата били ревнители за чистотата на вярата и благочестието и се борели против нововъведенията в областта на вероучението и против моралното разложение в Църквата. Независимо от опитите на Инквизицията да сломи всякакви опити за реформи, броят на недоволните се увеличавал.

Изразител на недоволството в Германия станал Мартин Лутер (1483-1546). Същото сторил Улрих Цвингли (1484-1531) в немска Швейцария и малко по-късно Жан Калвин (1509-1564) във Френска Швейцария.Така се поставило началото на Реформацията.

В резултат на Реформацията в религиозния живот на Запад настъпили съществени промени. Крайният резултат бил оформянето на лутеранството и реформатството, които влезли в историята с общото наименование Протестантство.

[нагоре]



Сходства и различия между православни, римокатолици и протестанти

А/ Сходства

Сходствата между трите основни християнски течения са вярата им в единия Бог и в Иисус Христос като въплътил се Син Божи и като Изкупител на човечеството от греха и смъртта. Също така вярата им в троичността на Бога. Приемат също Никео-Цариградския символ на вярата.

Б/ Различия

Тук въпросът е по-сложен. Има верови истини, по които православните и римокатолиците се различават от протестантите; има такива, по които католиците и протестантите се различават от православните; има други, по които православните и протестантите се различават от католиците.

Б.1./ Православните и римокатолиците признават седем тайнства, отправят молитви за починалите и молитви към светиите, почитат мощите и иконите, кръстят се, приемат Свещ. Писание и Свещ. Предание. Протестантите признават две тайнства (Кръщение и Евхаристия) и само Свещеното Писание. Отхвърлят Свещеното Предание и всичко упоменато по-горе в Б.1.

Б.2./ Въпреки съществените различия между католиците и протестантите, има пунктове, гдето те са единни. Например: приемат Filioque; употребяват т.н. Апостолски символ. Православните отхвърлят Filioque и т.н. Апостолски символ.

Б.3./ Православните и протестантите не признават римокатолическите нововъведения: непорочно зачатие на св. Дева Мария; възнесение на св. Дева Мария с тяло; главенство на папата. Последното е от изключителна важност за римокатолиците.

[нагоре]



Сектите, възникнали на протестантска основа

Реформацията доведе до децентрализиране на църковното ръководство и до индивидуално интерпретиране и възприемане на словото Божие. На свой ред това се оказа предпоставка за откъсване на малки или по-големи групи от оформилите се в хода на Реформацията църкви: Лутеранска, Реформатска и Англиканска.

Отначало броят на тези сектантски отделили се общности бил малък, но от средата на ХІХ в. насам той се увеличава неимоверно бързо. Днес се говори, че има около 2000 такива общности. Едни от тях са с повече членове, други са само с по няколко души. Едни са с рационална насоченост, други - с мистична. От средата на ХХ в. насетне броят на тези с мистична насоченост се увеличава бързо. Говори се за много и различни харизматични движения.

До края на 1989 г. в България имаше 5 църковни общности, възникнали на протестантска основа: конгрегационисти, методисти, баптисти, адвентисти и петдесетници. Имаше и 4 нехристиянски формирования: с пиритисти, теософи, дъновисти и толстоисти /тук не става дума за юдаизма и исляма, които у нас битуват от столетия/.

През последните десет години в България проникнаха голям брой нови християнски и нехристиянски общности. Официално регистрираните са над 30, а много повече са нерегистрираните. Някои от тях са доста агресивни и си служат с некоректни средства. Най-често атакуват Православната църква. Привличат неукрепнали във вярата млади хора. Отнасят се с пренебрежение към вековните ни национални (духовни и културни) ценности. В работата си разчитат на стабилните си финансови средства, които получават от вън.


[нагоре]



НИКЕО - ЦАРИГРАДСКИЯТ СИМВОЛ НА ВЯРАТА



Гоненията срещу християните, продължили почти три века, стихнали в началото на ІV в. Тогава в Църквата се разпространила арианската ерес, която се оказала твърде опасна за християнския религиозен живот. Арианството отричало троичността на Бога и изкупителното дело на Иисус Христос. Църквата своевременно реагирала на тази ерес.

На Първия вселенски събор в Никея, Мала Азия, в 325 г. членовете на събора изработили кратко вероопределение от седем члена и началото на осмия.

На основата на арианството се развила македонианската ерес, която отричала божествеността на третото лице на Св. Троица - Дух Свети.

В 381 г. в Константинопол бил свикан Втория вселенски събор. Той изработил ново вероопределение, което влязло в историята като Никео - Цариградски символ или Символ на вярата. Този символ е наречен Никео - Цариградски, защото отците на събора приели седемте члена, изработени по-рано в Никея, като стилно ги изгладили и богословски ги прецизирали. Те доразвили осмия член (за Св. Дух) и формулирали още четири нови члена. Целият текст на Символа е разделен на 12 члена.

Текстът на изработения в Никея и Константинопол Символ на вярата гласи:

  1. Вярвам в единия Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо;
  2. И в единия Господ Иисус Христос, Божия Син, единородния, Който е роден от Отца преди всички векове: Светлина от Светлина, Бог истински от Бога истински, роден не сътворен, единосъщен на Отца, чрез Когото всичко е станало;
  3. Който заради нас човеците и заради нашето спасение слезе от небесата и се въплати от Духа (Свети) и Дева Мария, и стана човек;
  4. (Който) биде разпнат за нас при Понтий Пилат, и страда, и биде погребан;
  5. И възкръсна в третия ден според писанията;
  6. И възлезе на небесата, и седи от дясно на Отца;
  7. И пак ще дойде със слава да съди живите и мъртвите, и царството Му не ще има край;
  8. И в Духа Свети, Господа, Животворящия, Който от Отца изхожда, Комуто се покланяме и Го славим наравно с Отца и Сина, Който е говорил чрез пророците.
  9. В едната, света, вселенска и апостолска Църква.
  10. Изповядвам едно кръщение за изповядване на греховете.
  11. Чакам възкресението на мъртвите,
  12. И живота в бъдещия век. Амин.

Богооткровените истини, които са намерили словесна формулировка в Символа на вярата, са: за единия по същност и троичен по лице Бог; за целта на Боговъплащението; за кръстните страдания, смъртта, възкресението и възнесението на Иисус Христос; за второто му идване и Неговото царство; за Св. Дух; за Църквата; за тайнствата; за възкресението на мъртвите и за вечния живот.

В символа на вярата има три важни елемента: 1. веров, 2. Изповеден и 3. Есхатологичен.

Веровият елемент, който се съдържа от 1 до 9 член, се възприема вътрешно, чрез сърцето на човека. Изповедният елемент се съдържа в член 10. Той се изразява и засвидетелства външно, чрез устата. Есхатологичният елемент се съдържа в членове 11 и 12. Той е естествен и логичен завършек или резултат от първите два. Тези три елемента са неделимо свързани помежду си.

Символът на вярата е скъпо наследство, завещано ни от древността. През изтеклите 16 столетия Православната църква го е запазила в първоначалната му форма и не е изменила в него нито една дума, нито дори и една буква. В тази му неизменна форма тя го предлага и днес на православните християни.


[нагоре]